Най-четени
1. cchery
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
Най-активни
1. sarang
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Постинг
26.02.2009 18:35 -
The Man Who Would Be King
Обядвам днес със един стар приятел, не на години, на общи спомени. Обикновено го правим само няколко пъти в годината поради ред причини, една от които и най-силната е времето, или липсата му. Обичам да говоря с него, да го слушам, да се смеем, да мислим заедно, да допълваме изреченията. Онази магия на истинските приятели без пол, без време.....
Някъде след салатата се заговаряме за стари неща и се сещаме почти едновремеено за един филм "The Man Who Would Be King", един от най-добрите на Хюстън,един от онези в които неудачниците се превръщат в победители.
Оказва се, че в началото Хюстън мислел за двойката Богарт-Геибал, после /закъснял проекта, все пусто време/ за Ланкастер -Кърк Дъглас, после Редфорд-Нюман и този последния предложил да избере двама истински англичани, добра идея още по-добро изпълнение.
С две думи за онези които не са го гледали /само възрастта ги извинява и точно поради нея имат време/ става дума за двама английски воиници на служба в Колониална Индия, след години служба им писва и решават че тяхното е живота в пълната му сила и тръгват пеша, без водач през Хималаите към невероятното царство на Кафиристан, за да го превземат и да станат негови царе. Някъде по пътя Дани и Печи стигат до ръба на една пропаст, навсякъде е лед, няма път нито напред нито назад, няма повече живот за тях,разбират че тук ще се мре и сядат, запалват огън с последното дърво които имат и започват да прекарват като на филмова лента общото си минало, без страх, без съжаление, с гордостта на едино прекрасно време.... " А помниш ли тогава?" " и тогава" и започват да се смеят, да крещят, да се радват и пак да се смеят, и пак да викат, и така докато от смеха им се отчупва една огромна снежна вълна и под форма на лавина засипва пропастта и ....вече има от къде да минат за да продължат пътя си към Кафиристан, където тези които щяха да умрат,ще станат царе.... Метафора?
Или просто когато надживеем страха той ни помага да живеем. Често го казвам, уви, но е и защото го вярвам, истински живее само онзи който приема че смъртта може да дойде всеки момент, обича само онзи който приема болката като нещо нормално, истински свободен е онзи който знае че може да загуби всичко като на игра на зарове.
Знаеш ли, казва моя приятел, Когато разбрах, че не ми е тъжно нито страшно, че ще умра и че няма нищо лошо в това, тогава осъзнах колко съм свободен. Ами знам, че и ти, и аз и даже Миг Джагар, някой ден ще си идем, ей така като повей на пролетно цъфнало дърво.. както го изпяха Стоунс и още го пеят /нещо такова беше/:
Винаги сме забързани, винаги напрегнати.
Не виждаш ли че времeто лети?
Скъпа, няма пари.
Само шестици, седмици или деветки в една игра на зарове.
И аз съм един чужденец които ти предлага да си съучастницата ми
в едни тъмни сделки.
Не, няма да остана
Трабва да се затъркаляш с мен
Като заровете.....
До тогава всеки си има неговия Кафиристан
Оказва се, че в началото Хюстън мислел за двойката Богарт-Геибал, после /закъснял проекта, все пусто време/ за Ланкастер -Кърк Дъглас, после Редфорд-Нюман и този последния предложил да избере двама истински англичани, добра идея още по-добро изпълнение.
С две думи за онези които не са го гледали /само възрастта ги извинява и точно поради нея имат време/ става дума за двама английски воиници на служба в Колониална Индия, след години служба им писва и решават че тяхното е живота в пълната му сила и тръгват пеша, без водач през Хималаите към невероятното царство на Кафиристан, за да го превземат и да станат негови царе. Някъде по пътя Дани и Печи стигат до ръба на една пропаст, навсякъде е лед, няма път нито напред нито назад, няма повече живот за тях,разбират че тук ще се мре и сядат, запалват огън с последното дърво които имат и започват да прекарват като на филмова лента общото си минало, без страх, без съжаление, с гордостта на едино прекрасно време.... " А помниш ли тогава?" " и тогава" и започват да се смеят, да крещят, да се радват и пак да се смеят, и пак да викат, и така докато от смеха им се отчупва една огромна снежна вълна и под форма на лавина засипва пропастта и ....вече има от къде да минат за да продължат пътя си към Кафиристан, където тези които щяха да умрат,ще станат царе.... Метафора?
Или просто когато надживеем страха той ни помага да живеем. Често го казвам, уви, но е и защото го вярвам, истински живее само онзи който приема че смъртта може да дойде всеки момент, обича само онзи който приема болката като нещо нормално, истински свободен е онзи който знае че може да загуби всичко като на игра на зарове.
Знаеш ли, казва моя приятел, Когато разбрах, че не ми е тъжно нито страшно, че ще умра и че няма нищо лошо в това, тогава осъзнах колко съм свободен. Ами знам, че и ти, и аз и даже Миг Джагар, някой ден ще си идем, ей така като повей на пролетно цъфнало дърво.. както го изпяха Стоунс и още го пеят /нещо такова беше/:
Винаги сме забързани, винаги напрегнати.
Не виждаш ли че времeто лети?
Скъпа, няма пари.
Само шестици, седмици или деветки в една игра на зарове.
И аз съм един чужденец които ти предлага да си съучастницата ми
в едни тъмни сделки.
Не, няма да остана
Трабва да се затъркаляш с мен
Като заровете.....
До тогава всеки си има неговия Кафиристан