Без някаква особена причина или точно заради  това напследък си повтарям че се  чуствам щастлива, не знам точното определение на състоянието ми дали е породено от някакво безтегловно състояние на покой и спокойствие, дали мирът в душата ми е отражение на някакъв скрит код които най-сетне съм разгадала, след третото кафе и първия работен  дълъг ден-нощ усмивката ми  макар и уморена е искрена, още не съм включила  на автопилот, има време...   След като някои директно решиха че  Стивън Хоукин  е решил да подложи на спор дали Бог има някакъв дял в дисенирането на света  такъв какъвто го виждаме, преди да съм прочела и дума от написаното от него се съгласявам че ако нещо имаме право е да се съмняваме и да решаваме в какво и до колко можем да вярваме.   Той, Бог Не бил нужен за  създаването на света, физическите закони доказвали това, сякаш са ни нужни физически или други закони за да решим дали да имаме вяра въобще в някои и нещо, но някои хора имат нужда да знят точно какъв е цветът на времето и приемат само бяло и черно, без никакви смесвания. Или пък забравяме правото ни на свобода такава каквато сами си я измислим....   Наскоро попаднах на " мирна манифестация" в Билбао. От едната страна бяха индепендисти баски крещящи за амнистия на затворените терористи  от ЕТА уж борещи се за индепенденция и от другата, местната полиция седеше мълчаливо, увити и покрити като нинджи от глава до пети въоръжени, тръпнещи под погледи на камери и случайни минувачи като нас. Манифестантите пееха, крещяха,сядаха, ставаха, 2 часа имаха свободата да изразят правото си на слово. Срещу тях  бяха онези срещу които стрелят, които разчистват след колите-бомби в супермаркети и на препълнени площади,влакове и плажове..., които застрелват от упор в  някоя ранна сутрин излизайки за работа. Къде е свободата се  запитах, в коя част на барикадата сме ние уж интелигентните, свободомислещи и вярващи в правото на живот над всичко....






  Днес в Париж са насрочени манифестации против изслеването на циганите от Франция, против забраната на свободно движение в Европа, къде са тези хора когато в гетата-бунища се разпространяват болестите и единствения начин на препитание е кражбата и просията...нужни са решения дори и драстични за да се решат проблемите не песни по улиците и после да седнем на богатите маси и да ядем и пием защото сме  много демократични.   В четвъртак някъде към 1 в полунощ една приятелка ми чете диагнозата си по телефона, хлипаща мери думите си на страх и отчаяние пред един възможен рак на шийката на матката, забравям че съм изминала 800 км през последните часове и се оставям в  ръцете на единственото което мога да направя, да всея вяра без да умоловажавам въпроса, без да давам празни надежди, така както се компрометирам да търся решения се опитвам да уталожа страха, знам че Милото до мен не спи а слуша всяка моя дума, минали сме и през тази терапия в която най-важното да погледнеш истината право в очите и да вземеш решение да продължиш. Към 4 сутринта се чувам как казвам че " представи си колко им е трудно на тези които не вярват нито в Бог нито в медицината нито в нищо..." Когато затварям телефона усещам едни ръце как ме обгръщат нежно...


  Някои хора могат да се опитват  да комесилизират всичко дори болестите си, други като сина  на "Спартак" го правят за да не забравяме че сме просто земни съшества и никой не е застрахован.
Един млад строител, опериран от рак на езика се представя на конкурс за млади таланти в Австралия и не пее с тъга а със сърце и гластни струни и влиза, там някъде където си мислим че ни е останало малко, но все нещо има, да ни напомня че независимо от всичко и всички можем да бъдем щастливи, свободни днес и сега....      
 

кодът, Ели, да сме щастливи. Да превъзмогваме - малките пречки по пътя, големите страдания и всякакви диагнози, - можем когато дадем път на Вярата в себе си. Помагайки си сами получаваме и свръхсила от Бог, тогава разбираме някак, че всичко трябва да тръгне от нас; ако изчезнат Вярата и Надеждата за какво ще живеем ? Как ще си сътворим и задържим нужната за живота ни свобода ? В крайна сметка е най-важно във временното безпътие понякога, в тежкият и питащ момент, или в ситуация, забола под носа ни табела " пътят е затворен"...да има ръце, които нежно да ни обгръщат. Тогава знаем, че има път без край, има сила и смисъл в живота !
Здравей, прекрасна, малко минорно, но все пак необходимо за размисли звучиш ! Точно като себе си :)))) И аз се радвам за това :)

izvini me za bukvite, no momentno niama kirilica. Razchuvstva me mnogo s tozi post. Mnogo silni emocii. I tuga i njkakva ludeshka radost, porodena ot bezumnijat mi optimizum.
Nakara me da se zamislja v kakvo viaevat horata....kakvo go krepi v trudnite momenti....
Tceluvam te mnogo!
Ne biah vlizala ot mnogo otdavna i eto che popadam na tolkova silen text. Otnovo:)

radvam se che vse pak minavash .... :)