От край време планираме отпуските около някакво артистично събитие, някои нов музей, изложба, празници на открито или просто един град с история за които още не сме имали време.
Обикновеното лягане под един чадър пред морето и оставяики се само на бриза е прекалено малко удоволствие за да го прекараш повече от два часа или самата мисъл за тичащи деца ровещи се в пясъка и отдали се на клюкарстване родители пиещи донесена от къщи бира гъделичкат нервите ми по особен начин.

За да не пропуснем обаче нирваната на морето гостуваме на приятели на яхтата им и навлизаме в открит океан от звезди и вода и приказка, 2 нощи под звездите препълнени с разговори на всички възможни теми, от архитектура и политика до епикризи и театри, изглеждаме последния филм на Уди  АЛън заедно и почти всички стигаме до извода че не би трябвало да се отдалечава от" Ани Хол" това е най-доброто което прави, това е което очакваме от него и пак сме влюбени. Любовта е онази малка искра която ти повдига шала над раменте и ти дава нежна целувка пред очите на другите без да  те засрамва, без да те отдалечава.
Мохитата са ужасни, младата мулатка която ги приготвя е пълен профан, но пък е толкoва красива че и е простено..



 
ВГуггенхеим попаднахме на изложбата наАниш Капоор, англичанин от индийски произход които играе с формите и цветовете, провокира , може би прекалено помпозен или което е още по вярно неупотребяем, не можеш да си окачиш един Капоор никъде, не можеш да го колекционираш, не можеш да му  се възхищаваш дори, поредния луд, които сякаш ти казва " искаш изкуство?, ето ти, ако те впечатлява дори значи съм успял, ако ти е безразличен дори, пак съм успиял, защото си преминал стотици километри да дойдеш да ме видиш..не можеш да ме отнесеш в къщи но поне няма  да ме забравиш."





/часовник от вазелин, ухаещ, още имам петно върху блузата си/

 

Мисля че когато Гери е рисувал на салфетка скиците на музея си е мислел точно за този тип неупотребяеми артисти за които е нужно пространство за да покажат идеите си и ...до там. Музея ми хареса повече отвътре колкот от вън, желязо и стъкло в невъображаеми форми.


 




В едно малко градче попадаме точно срещу катедралата на малка галерия,отворени врати и прозорци, вижда се само силуета на "инфантата " на Веласкес, върху фон на червени рози, ни гледа художничката нарисувана като инфанта, заговаряме се, черпи ни с бяло вино и ни развежда, продава картините си сама на приемливи цени, разказва ни историите съчинени разбира се на всяка картина, смеем се и даваме идеи за още преформияния на малката инфанта, тук някъде из тези улици е бродил Хемингуел когато е решил да напише " фиестата" си заразен от един авантюристичен дух, на ъгъла ни очаква " белия кон" кръчма в пълния смисъл на думата, само дето на двора  се е установил рок-състав припявайки стари песни.









Пием екологично червено вино замезвайки с най-миризливото и хубаво сирене ядено от години, диамантите ми не пречат да съм в унисон с атмосферата на застарели и млади хипари събрани на едно място тананикайки старите песни и пиеики скъпа бира.Имам странното усещане че  времето е спряло, че не сме туристи, че картата с пътя на биковете прибрана в чантата ми е само допълнение към нещо вече изживяно в друг момент и на друго място. Студентка съм и чета Сартр и участвам в някави суреалистични театрални групи посештавани само от приятели и приятелите на приятели.


Един келнер ни отваря бара за пушачи със статуята на Хемингуи, оплаква се от него, че пишейки нещо толкова лудо всъщност е изградил една легенда която събира за седмица в годината авантюристи от цял свят,




после ни води до мястото от където в началото на юли излизат биковете за да преминат през града и да влязат в площада кадето ще бъдат убити, питам го дали е  чел нещо от Хемингуеи, признава че не, признава че няма време ....
  в един град, в 10.30  вечерта площадът пред кметството е препълнен от хора насядали по земята, деца и старци като в мълчалив молебен, минаваме на зиг-заг между тях очудени и възхитени, очакват цветна заря, спектакъла е само от изкрящи цветя и балони в небето и съм  като във филм на Уди Алън отново,има ли нещо по сюрреалистично от самия живот....



  Най-важното в едно пътуване е да избереш добър придружител и да си отваряш очите.          
 

Памплона? :)))))

Музея е в Билбао, но коридата Сан Фермин е в Памплона.

аз да съм казала че коридата е в Билбао ? :)

Блазе ви! Мечтая да видя този музей, дано някога... Красив и точен постинг - като послание. По-добре сама, отколкото зле придружена:))

ох и Ърнест...ще дойда:))

после и бяло; после и мохито....но всъщност се опих от снимките и миговете запечатани в тях; от плитката, сплетена от реалността в очите ни и сюрреализма в изкуството; от едни градове дишащи живот на пълни обороти и с учестен пулс, градове, в които екстаза на тълпата има различни измерения, такива, които са запалили кръвта на Хемингуей, а после и сърцето му...; до спокойствието на яхта под звездите, когато знаеш, че си между две пространства и нито едното от тях не е сигурно, защото няма общо с твърдата земя, но даващи ти свободата да си ти - единствено и само... Да, за пътуването, както и за живота е най-важно кой е до теб и дали имаш широко отворени очи ! Бях навсякъде с теб, Ел, и изживяването адски си струваше :)))

от цветове, архитектурна тектоника и релаксиращ сетивата текст!
Поздрав за направата и подбора!

толкова неща ме грабнаха !Поздравления за постинга ,приятелче!

ako 6te6 viarvai no pone 5 min ziapah 4ervenite konusi!